Кремиране чрез изгаряне на клада е въведено в т.нар. „западен свят“ от гърците около 1000 г. пр. н. е. Вероятно те приемат кремирането от някои северни народи. Сигурно този погребален обичай е свързан с ужасите на войните. Според въпросната хипотеза телата на воините, убити на чужда територия, могат да бъдат достойно погребани в родината в присъствието на семействата и съгражданите им. Труповете на убитите се изгарят на бойното поле. След това пепелта се събира и изпраща в отечеството за церемониално погребение. Въпреки че погребението в земята се запазва, кремацията става толкова тясно свързана с доблест и мъжествена добродетел, патриотизъм и военна слава, че се счита за единствен подходящ край на един епичен, изпълнен с героизъм и приключения живот.
Кремиране в „Илиада“
Омировата поема „Илиада“ ясно показва колко сложни и важни са били кремациите. Самият Зевс принуждава Ахил да предаде тялото на Хектор на баща му, за да може той, царят на Троя, Приам, да го кремира по царски начин. Колкото по-голям е героят, толкова по-голяма е кладата. Ахил „задава модела“, организирайки огромна клада за своя приятел Патрокъл. Самият Ахил е изпепелен още по-великолепно след смъртта си – в „облекло на боговете“ след 17 дни траур. Когато пламъците са потушени с вино, костите му са окъпани в масло и вино и поставени в златна урна с тези на Патрокъл. Следват пищни погребални пиршества и погребални игри. За него е издигната голяма гробница на един нос над Хелеспонт, днешните Дарданели.
Кремацията в Рим
Римляните следват гръцката и троянската обредност при кремирането на своите военни герои. В поемата „Енеида“ блестящият римски поет Вергилий презрително отхвърля обичаите на „нещастните“ латини, противопоставяйки им тези на римските троянски предци. Вергилий описва едно 12-дневно примирие, обявено, за да могат двете армии да кремират своите мъртви воини. Тогава латините изгарят много хора без ритуал. Те дори не преброяват труповете. По-късно само натрупват костите, покривайки ги с пръст. Римляните, от друга страна, спазват всички традиции. Те покриват кладата с листа и я оформят с кипариси. След като кладата изгаря, воините, надаващи бойни викове, я обикалят и хвърлят в затихващия огън трофеи, взети от убитите латини. Римляните изливат животинска кръвта върху пламъците и когато огънят е потушен, измиват костите с вино и ги поставят в урни. Кремацията се превръща в такъв символ на социален статус в Рим, че изграждането и отдаването под наем на пространство в колумбария става в печеливш бизнес.
Какво е Колумбарий?
Колумбарий, също колумбариум букв. гълъбарник от columba – гълъб се нарича тип древноримски гробни камери с разположени една върху друга ниши, предназначени за урните след погребението чрез кремация. Това име е дадено поради визуалната прилика на тези камери с гълъбарник.
Към около 100 г. обаче кремациите в Римската империя са спрени. Може би това се обяснява с разпространението на християнството. Кремацията не е изрично табу сред тогавашните християни. Но тя не е насърчавана поради езическите асоциации, които създава. А и заради опасението, че може да попречи на обещаното възкресение на тялото и неговото събиране с душата. Но има и едно чисто практическо тълкувание. Според него по онова време кремациите в Рим заплашват да доведат до сериозен недостиг на дървесина, която изгаря в кладите.
Кремиране през Средновековието в Европа и Азия
Кремиране в средновековна Европа
През Ранното средновековие викингите езичници благоприятстват кремацията, вярвайки, че тя помага за освобождаването на духа от плътта. Те вярват и че тя предпазва мъртвите от нараняване на живите. Тези езически практики биха могли да се сравняват с гръцките и римските епични кремации. След исландското покръстване през 1000 г. до 19-ти век кремацията става рядкост в Западна Европа. Изключение са извънредните ситуации. Така, по време на избухването на чумната епидемия през 1656 г. телата на 60 000 жертви са изгорени в Неапол за една седмица.
Кремиране в Азия
В Индия и някои други страни, където обичаят е древен, кремацията е била и е предпочитана. Желанието на всички благочестиви индуси е да бъдат изпепелени във Варанаси. Брегът на река Ганг в този свещен град е покрит с мраморни плочи, върху които са издигат клади. След това останките се предават на водите на река Ганг. В някои азиатски страни кремацията е била достъпна само за шепа привилегировани. В Тибет тя обикновено е запазена за висшите лами. В Лаос е за тези, които умират „в щастие“, т.е. по естествени причини в края на изпълнен с мир и благоденствие живот. Церемониите по кремиране на остров Бали в Индонезия са били изключителни пъстри. В един „щастлив“ ден телата на достойните, които преди това са били временно погребани или балсамирани, се отнасят до висока декоративна кула, изработена от дърво и бамбук, и са кремирани. Четиридесет и два дни по-късно втора кула, с изображения вместо тела, се изгаря, за да помогне на душата по пътя й към небесните висини. Пепелта от кулите, подобно на тази на телата, се разпръсва по водата.
Кремации в Новата и Съвременна история
Възраждането на интереса към кремацията в Европа и САЩ започва през 1874 г. Тогава хирургът на кралица Виктория, сър Хенри Томпсън, публикува своята книга „Кремация: Лечението на тялото след смъртта“. Той също така организира Английско общество за кремация. Кремирането бързо започва да се радва популярност от двете страни на Атлантическия океан. В негова са и множество лекари, и санитарни чиновници, които се тревожат, че претъпканите гробища стават все по-опасни. През 1876 г. в Съединените щати е построен първият крематориум. Пет години по-късно е организирано Нюйоркското общество за кремация. Популярността на тази практика в Съединените щати, обаче, за дълги години не е особено голяма. Там през 70-те години на миналия век са кремирани само около 8% от мъртвите. По-лесно се приема кремирането в някои европейски и азиатски страни. В Англия, Германия и Дания, например, става дума за повече от 50 процента. В Япония, където кремацията е незаконна до 1875 г., практиката става почти универсална.
Тъй като недостигът на площи за гробищни места в градските райони става все по-остър, кремацията започва да се превръща в основна форма на погребение. Много протестантски църкви активно я подкрепят. Католическата църква обявява, че не е забранена. В същото време православната и еврейска религия продължават да я отхвърлят. Срещу кремирането съществуват и правни възражения. Според тях то не би позволилo да продължат разследванията по неразкрити престъпления. Но отговор на тези аргументи са непрекъснатите подобрения в техниките и стандартите в методологията на разследващите.
Собствениците на гробища и погребаните агенции също отслабват противодействието си. Причината е, че кремирането се оказва не по-малко изгодна от по-традиционните методи за погребение дейност.